недеља, 02. август 2015.

Христо Гоцев – Царибродския експресионист


Текст преузет са сајта:Виртуелни музеј Цариброд

Бавно и неусетно времето покрива с булото на забравата, онези които отдавна, отдавна не са сред нас. Улисани в днешния забързан живот, съдбата ни предоставя знаци. Знаци, които именно ни насочват към миналото, благодарение на което ние сме това, което сме сега.

Част от богатото литературно минало на Цариброд е и Христо Гоцев/Гоцин, представител на една от най-старите царибродски фамилии „Гоцеви“. Той е един от малко познатите поети и писатели на Цариброд. Израснал в мизерия и нищета, един от 16-те деца в семейството на Гоце и Цика Мадови, той пресъздава в творбите си реалния живот на бедните и тяхната всекидневна борба за оцеляване в началото на 20-ти век. Неговото творчество е част от българския експресионизъм, възникнал в Европа и който през 20-те години на миналия век достига своя апогей с творбите на Гео Милев. Характерното е за експресионистите, че поставят личността в социална действителност, която я обезличава, унижава и подтиска. В литературния експресионизъм основни теми са загубата, самопогубването, грозотата на действителността, преплетена с лудостта и болестите, но също така опиянението, красотата на природата и любовта.

последна снимка на Христо Гоцев, 
направена на 1-ви май, 1925-та година, 
само два-три месеца преди да почине от туберкулоза
Творчеството на Христо Гоцев е социален израз на заобикалящия го свят и начин за противопоставяне на статуквото. Отхвърлянето на Бог и потапянето в болката засилва въздействието на образите. Техните мисли и терзания ни отвеждат в свят, където нищо не е в покой и нищо не е константно. Борбата за насъщния хляб се превръща в морална борба срещу жестоката действителност. И тук личността се слива с обстоятелствата, за да изпъкне по-силна и по-борбена отвсякога.
Роден в бедност, той става свидетел на смъртта на повечето негови братя и сестри, някои от които още в невръстна детска възраст си отиват от този свят. Туберкулозата броди навред и не се спира пред ничия врата, не жали горещите майчини сълзи и не се умилява пред изнуреното бащино сърце.

За да разберем по-добре творчеството на Христо Гоцев не можем да не споменем неговата активна обществена и политическа дейност. През 1905-та година, в дома на родителите си, заедно с Найден Киров, Власаки Алексов, Васил Сливков, по-малкия му брат Младен Гоцев и др е един от създателите на учителска организация, с цел по-добри условия на труд и по-високо заплащане. Само три години по-късно тя прераства в БРСДП /т.с./. Взима активно участие в партийната организация и в организирането на стачки в Цариброд за по-добри надници, по-добри условия на труд и намаляване на броя работни часове, които по това време са около 12-14 часа дневно. През това време работи и като учител в с. Смолча и подпомага родителите си в изхранването на многобройната челяд. В книгата си „Царибродски родослов 1851-1951“, авторът Христо Андонов определя Христо Гоцев като един от най-изтъкнатите интелектуалци за времето си заедно Васил Сливков, Власаки Алексов и др*.
Редовно участва в организирането на стачки в Цариброд и София срещу ниското заплащане и дългите часове изтощителен труд. По-късно започва да работи като железничар и заради непримиримия си дух, многократно бива преместван из различни гари в България и Сърбия. Участва и в организирането на голямата железничарска стачка в гр. София, в края на 1919-та година. Поради нелегалната си комунистическа дейност често лежи по арести и затвори.
Поет и публицист, през септември, 1909-та година издателство „Минев и Хаджиев“ отпечатват първата печатна книга в Цариброд - „Стихове и проза“ от Христо Гоцин. В малката червена книжка можем да прочетем любовни стихотворения - „Бедна си“, но и няколко разказа, посветени предимно на трудния и тежък живот на бедния човек. В тях силно прозират и левите убеждения на автора им. Един единствен запазен екземпляр се съхранява в Народна Библиотека в Димитровград „Детко Петров“, попаднала там от Царибродското бежанско читалище от гр. София, което се завръща в Цариброд през 1941-ва година.
„Стихове и проза“ от Христо Гоцин,
първата печатна книга в Цариброд 

През 1909-1910 в гр. Цариброд излиза от печат и вестник „Нишава“, който също се издава от печатница „Минев и Хаджиев“. В него, в различни броеве, в рубриката „Подлистник“ биват отпечатани още три негови разказа - „Една зимна нощ“, „Вдовица“ и „Край река Сава“, в които социалната несправедливост и борбата за насъщния хляб са основна тема. Още тогава силно изпъква неговата непримиримост с действителността и готовност за борбени действия с мирни средства. Запазени броеве на вестника се съхраняват в националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, гр. София.
В периода 1910-1914, Христо Гоцев написва и неиздавания досега разказ „Мила жертва“. В него автора бавно ни въвежда в терзания на бедно и измъчено семейство и сякаш крадешком надникваме в душите им, за да се слеем с техните мечти, техните сълзи, техните надежди и тревоги. Авторът не конкретизира мястото на развитието на действие, защото то е общочовешко и мъката и бедността могат да бъдат срещнати във всяко едно кътче на човешкия свят. Самото заглавие ни насочва към нещо свято и свидно, тъжно и покосено от заобикалящата я среда. Природата се слива с душата на главния герой – бащата, за да ни разкрие неговата непрестанна вътрешна борба за оцеляването на най-свидното му – Надежда. Надежда – неговата дъщеря, но и надеждата за живот, за бъдеще, за по-добри бъднини и борбата за живота на Надежда се превръща в борба срещу установеното положение – господари и роби, бедни и богати, имащи и губещи. И борбата между слънцето и бурята кореспондира с вътрешната борба на главния герой и ни разкрива неговата решителност, но в същото време и неговата немощ пред жестоката действителност и уви неговата самотност и мъка сред пъстротата на живота!

„И… ето един лъч, лъч на последни усилия, на последни копнежи за миг успя да проблесне през дебелата броня на мрачността и да хвърли унил поглед към майка земя. Поглед, в който се четеше печал и странно предчувствие… пред които и най-закоравялото и най-жестокото мъртвешко сърце, калено в най-страшни боеве, не стряскано и не съкрушавано пред най-големите опасности и лишения, би се почуствало слабо, безсилно да остане немо, хладнокръвно…
Уви! И този лъч на последни усилия беше унищожен наново от страшния неумолим облак.
Настана мрак…
Наближаваше буря…
Хората бързо се прибираха по домовете си или в бирариите и кафенетата. Улиците пустееха. Утихна шумът. “

Политическите убеждения на автора са силно застъпени във всяко едно негово произведение и тук намират силен изказ също. Класовата неравнопоставеност бива отхвърлена. „Тук и сега“ бива отхвърлено, за да се създаде нов свят, където всеки един човек има своето достойно място и пълна възможност на реализация и надежда за нов политически и икономически ред и нов живот. И сякаш авторът предусеща жестоката съдба на Надежда, за да ни срещне с Владимир млад 18-20-годишен младеж, вярващ в бъдещия по-добър живот.„...– Ще дойде, мой дедо, този ден ще дойде, защото требва да дойде. Така ни говори самия живот. Но вгледай се добре, вслушай се в неговия глас и ти ще чуеш как живота говори. О, мой дядо, живота много ясно говори. И говори той, говори високо, ясно и строго. „Справедливост, Справедливост, Истина и Любов помежду вас възцарете, о хора.“. Така говори животът, дедо мой, така казва и предрича борба, страшна, грозна, небивала борба, за да възтържествува справедливостта, истината, любовта...„ и мъката е всеобхващаща и сякаш няма спасение.
Единственото, което има значение са децата, символ на бъдещето и те винаги присъстват дори да са безименни, защото са децата на новия ред, децата на новите възможности, на желанието за по-добър човешки живот. Живот без лишения, живот без мъка, живот без ненавременна смърт!
страница от ръкописа
Целият разказ можете да прочете на страниците на сайта, посветен на Фамилия Гоцеви
По ирония на съдбата Христо Гоцев умира като своите герои, в мизерия, нищета и болен от туберкулоза. През 1925-та година, след едногодишен престой в затвор и в следствие на всекидневни побоища, Жълтата гостенка се настанява и в неговите гърди и едва на 45 години си отива от този свят в Цариброд, където е и погребан, оставайки покрусени родители, роднини, млада съпруга и невръстен 3-годишен син Георги. Само три години по-късно неговата съпруга Стойка също си отива от туберкулоза. Синът му Георги наследява таланта на своя баща и роднини и също като тях пише стихове и рисува. Запазени са няколко негови стихотворения и две картини. Най-тъжното е, че едва на 17 години и Георги умира от същата коварна болест през 1939-та година и е погребан също в Цариброд.

*стр. 93, „Царибродски родослов 1851-1951“, Христо Андонов, издава Народна библиотека „Димитровград“, Пирот, Р. Сърбия, година на издаване – неизвестна.

автор: Мария Гоцева